Преди 79 години – на 31.07.44 г., самолетът на френския боен пилот, писател и мислител Антоан дьо Сент-Екзюпери се разбива над Средиземно море. Два месеца преди това, в писмо до негова близка, той споделя мисли, които днес звучат удивително актуално.
Авторът на „Малкият принц“ открехва завесата на бъдещето и ни дава възможност да видим проекцията на неговите ценности и тревоги в днешни дни.
Писмо до госпожа Франсоа дьо Роз
Май 1944 г.
Благодаря ви, скъпа Ивон, за много неща. Не мога дори да кажа за кои (това, което има значение е незримо…), но сигурно имам основание, щом ми се иска да ви благодаря.
Впрочем, не е съвсем така. Не се благодари на една градина. А аз винаги съм разделял човечеството на две части. Има хора градини и хора дворове. Последните разхождат дворовете със себе си и те задушават между стените им. Налага се да говориш с тях, за да вдигаш шум. Тягостно е мълчанието в един двор.
А в градините се разхождаш. Можеш да не говориш и да дишаш. Чувстваш се удобно. И приятните изненади сами идват при теб. Нищо не трябва да търсиш. Появяват се пеперуда, бръмбар, светулка. Нищо не знаем за цивилизацията на светулките. Можем да помечтаем. Бръмбарът сякаш знае къде отива. Все бърза. Поразително е. И тук може да се помечтае. После пеперудата. Кацне ли на голямо цвете, си казваш, че то е като люлееща се тераса от градините на Вавилон. После забелязваш първите звезди и притихваш.
Не, аз въобще не ви благодаря. Вие сте такава, каквато сте. Просто имам желание още да се разхождам у вас.
Помислих и друго нещо. Има хора шосета и хора пътеки. Хората шосета ми навяват скука. Скучни са ми настилките и километричните камъни. Тези хора имат ясно определена цел. Печалба, амбиция. Покрай пътеките вместо километрични камъни има лешникови храсти. Разхождаш се и хрупаш лешници. Тук си, просто за да бъдеш тук. И крачиш, за да бъдеш тук, а не някъде другаде. А от километричните камъни няма какво да очакваш…
Ивон, скъпа Ивон, хората от нашата епоха попаднаха в клопка. Непоносима е телефонната цивилизация. Истинското присъствие е заменено с карикатура на присъствие. Минаваш от един човек на друг, както за една секунда с просто натискане на копчето на радиоапарата се минава от Йохан Себастиян Бах на „Ела, пиленце!“. Човек вече в нищо не се съсредоточава, никъде не е. Мразя това разтворимо човечество. Ако се намирам някъде, то е все едно, че съм там за цяла вечност. Когато седна на някоя пейка, искам да седя на нея вечно. На своята пейка имам право на пет минути вечност.
Вие, разбира се, се срещате с твърде много хора. И това дразни. Те ви ограбват. Вечер навярно сте в състояние на голямо униние. Поне така бихте се чувствали, ако телефонът не ви пречеше да мислите за това и не ви държеше постоянно с протегната ръка. И все пак много е интересно – при вас човек има време. Ако е за една секунда, „има време“ за една секунда. Вие присъствате в ръкостискането, в поздрава и дори в сбогуването. Бързате само в света на вещите. А тайно от самата себе си крачите с бавна стъпка в градината. И тази ваша истинска походка ми е безкрайно скъпа.
Това вероятно означава, че сте неразтворима. Но все пак внимавайте много. Изхабяващо е да се въртят често копчетата на радиоприемника, даже ако човек е горе-долу неразтворим. Даже ако умее да превърне във вечност една секунда от Бах. Глупаците са много опасни. Умните хора също, когато са събрани в групи. Интелигентността е път. Сто пътя заедно образуват площад. Това вече си губи смисъла. И отчайва.
Ставам старец с бяла брада, който клати глава. Сякаш съжалявам за младостта си, прекарана на волска каруца. Трябва да съм бил някога меровингски крал. А цял живот съм тичал. Но съм малко уморен от тичане. Едва днес разбирам китайската поговорка „Три неща пречат на духа да се извиси. Първо, пътешествието…“ И това, което Дерен* двадесет пъти ми е казвал: „Познавам само трима наистина велики хора. И тримата бяха неграмотни. Един савойски овчар, един рибар и един просяк. Никога не бяха напускали родните си места. През целия ми живот те са единствените, към които съм изпитвал уважение...“
И още, прелестните думи на нещастната Жозе Лавал при завръщането и от Съединените щати: „Радвам се, че се връщам. Не съм дорасла до небостъргачите, аз съм на равнището на магарето…“
А аз получавам разстройство от километричните камъни. Те не водят доникъде. Трябвало е да се родим в друго време.
Докато чакам да се появи у мен призвание към Солем (грегорианските псалми са толкова хубави!) или към Тибетския манастир, или към градинарството, отново започвам да дърпам ръчките на газта и със скорост от шестстотин километра в час да не отивам никъде.
Затова, Ивон, скъпа Ивон, дойдох да се поразходя в това писмо, което не е нищо особено и сигурно трудно се чете (много съм стар, за да си поправям почерка). Но това няма никакво значение. Аз просто дойдох да поседя в приятелството за пет минути вечност. Сент-Екзюпери
Няма смисъл да ми отговаряте, защото мисля, че писмата никога не стигат до този затънтен край**, а скоро ще бъда в Алжир. Ще се обадя по телефона. Един самолет тръгва, изпращам по него това писмо.***
* Андре Дерен (1880-1954 г.) – френски художник и скулптор, творил в стила на фовизма и кубизма – Б. пр.
** Базата на ескадрилата на Сент-Екзюпери по това време се намира на остров Сардиния. – Б. пр.
*** Писмото е публикувано на български език във „Военни записки, Антоан дьо Сент Екзюпери“ – Държавно Военно издателство, 1988 г.